Яхния от вчерашния джолан

  Почивките свършиха и като за начало един печен джолан - как се прави по различни начини съм писал доста, но този е просто джолан с кожа и печен на фурна.
 Да ама един джолан ни дойде за двамата в доста повече и поизостана.

Хапнахме що хапнахме, а останалото ми се видя вече поизсъхнало, както си беше нарязано, па и кожичката сякаш се втвърди.
Няма да се хвърля я! 
С 2 глави нарязан лук, 3-4 скилидки чесън, един морков нарязан на ситно, малко подправки и чашка вино му вдъхнах нов живот на джоланчето.
Лукът и чесънът се задушават за кратко в малко мазнина, слагат се морковите, лъжичка червен пипер и нарязаното месо от джоланчето с добавка на бульон колкото да го покрие и се оставя да покъкри около 25-30 минути на слаб котлон. Като остане на мазнина се налива и чашката червено вино, подправките и отново се оставя да покъкри докато остане на мазнина и виното се изпари.
Невероятна яхния и си носи на питието.

На път и за кратко в етнографски комплекс "Генгер" Айтос

    Гостуването при щерката приключи. Петък е и след сутрешното кафе се товарим на автомобила и си потегляме егале за в къщи. 

    Решаваме, че няма да пътуваме по "магистралата" - пече, еднообразно и скучно, "препускащи" джигити и щеш не щеш трябва да караш в тази жега поне със 140, за да си "в час". Затова тръгваме към Каблешково - от там през селата и като излезем на стария път - Айтос, Карнобат, Петолъчката, Сливен, Нова и Стара Загора и към нас...

    Идеята е, че по пътя има сенки, заведения, където можеш да хапнеш нещо и т.н. Па и не е необходимо да препущаш като луд по пътя и да се "съревноваваш" с някакви "безсмъртни"- на доста от които колите са по-маломощни от нашата, но ...

    Темата за пътуването и впечатленията ще я оставя за друга публикация, а ще остана по съществото ...

Та навлизаме в Айтос и приближаваме светофара в центъра. Пъплим в колона от поне 50-60 автомобила и то поне на 300 м от светофара. На около 2-на метра от него в поредното чакане от поне една минута, ни прави впечатление една скромна табела - Етнографски комплекс "Генгер" - 500 м., а над нея - друга доста по пищна -хотелски комплекс "Славеите".

Така и така не бързаме за никъде, от всякъде се сипе жега и докато светне зеленото сме решили да отскочим за кратко до този музей на открито - па и нали е на 500 м - какво толкова?! Кривваме вдясно и по централната улица гледаме къде ще е да е този комплекс. На 500-я метър стигаме до Т-маркет, Автогара, площад ... GPS нещо се побърка - никакъв "Генгер" ... 

Продължихме напред поне още 300 м, GPS мълчи тъпо, връщаме се обратно ...до Т-маркет и кривваме из разни улички ...

В тая жега  36С, джан джун няма, освен една полицейска кола на сянка, но я подминахме докато се усетим... И направо чудо- виждаме една жена да говори по телефона си под една сянка, спираме и докато й привлечем внимането, направо ми дойде времето за пенсиониране... Като й обясних какво търсим, взе да ме гледа нещо изумено и ми обяснява да се върнм до Т-маркета, да хванем наляво и сетне след бензиностнацията вдясно и там ще се ориентираме ... Подминахме бензиностнацията, свихме вдясно и се зачукахме из разни улички ... В този момент GPS ми показа, че сме близо и взе да ме "направлява" - и след още 500 м ми показа, че съм далеко далеко ...Завъртях се наобратно и с хиляда зора се поведох по табелките - "Славеите" и попаднах на огромен паркинг препълнен с автомобили ... и вдясно хотелския комплекс ...

Сетне засякох разстоянието до главния път - 1,5 км, а не 500 м. Така и не разбрах защо Общината не си е направила труда да постави няколко указателни табелки, за да не се лутат като ненормалници желаещите да се отбият, макар и за малко.

Та да обясня - след като се отбиеш от главния път, караш само по централната улица, покрай Т-маркет и все напред и веднага след бензиностанцията се завива вдясно и кара по тази уличка до края й, където завива надясно, но вместо надясно се завива наляво и си на паркинга пред комплекса.

Още като прекрачихме входната порта все едно, че попаднахме в умаления комплекс "Етъра". Вляво и вдясно къщички във Възрожденски стил, калдаръм, много зеленина и направо някакво блажено спокойствие. Вдясно на масичките на кафенето под дебелата сянка има седнали двама-трима човека и ние, които се оглеждаме като попаднали в друг свят. Бяхме много приятно изненадани.

Второто, което ни изненада, че май почти всички къщички са затворени ...

Тръгнахме към първата къща, която беше с отворена врата и попаднахме вляво на разкошен гълъбарник с гълъбчета, които се разхождаха и навън и въобще не се уплашиха от нас.

Оказа се грънчарница "Орлето". След ослепителната светлина навън, вътре ни се стори доста сумрачно докато очите ни привикнат... 

И лелей, какво изобилие на керамика - направо каквото и да ти дойде на ум... както и много други неща. 

Докато се разглеждаме, се заприказвахме с жената в грънчарницата и дори се запознахме. Оказа се, че се казва Невена Орлова и при това много сладкодумна. Започна да ни разказва за рода им - Орлови, които били потомствени грънчари, двамата й синове били майстори по керамика, грънчари, а тя самата - калфа. Синовете й правели основно червената керамика в магазина. Споменавам само, че с вноса на евтини китайски неща, вероятно за тях е много трудно. Съгласява се и казва, че това е причината традиционните майстори и не само на керамика да намаляват и да се отказват от занаятите. 

Без излишна показност, но с чувство, ни показва майсторските свидетелства на рода, които телефонът ми нещо не успя да заснеме поне малко по-добре ... И внимателно слушаме разказа й ... На времето почти във всяка къща имало майстори занаятчии - грънчари, медникари, кошничари и още много, но грънчарите и медникарите били най-много. Тръгвали с каруците да разнасят из страната произведенията си като се обединявали, за да могат да предлагат повече неща на хората. А те  като видели започвали да викат "аетосите" идват. "Аетос" на гръцки било орел, та от там идвало името на града, а и на рода им - Орлови.

Отделно от това, като погледнеш селището от високо, приличало на орел в разперени крила, та и това също.

В началото на 50-те "новата" власт започнала да притиска занаятчиите да не работят самостоятелно, а да работят в предприятие. Просто нямали друг избор. Така с годините индивидуалността и предприемчивостта им се позагубила, но все пак били останали истински майстори-занаятчии макар и малко. И сега те били все потомствени от поколения. Лошото било, че оставали все по-малко, а и новото попълнение също било рехаво. Колкото и да били добри майстори, трудно в настоящите условия можели да оцеляват и да издържат семействата си.

Това е съвсем малка част от изложеното в магазина.

Дъските и ножовете, както и някои други неща били на тяхни приятели занаятчии - хем за асортимент, хем да имат възможност да покажат какво правят с ръцете си и майсторлъка си и ако се реализира някаква продажба било добре дошло.

През 80-те години от Общината решили да направят общински етнографски комплекс и го открили през 1986 год. Освен грънчарницата имало кошничарница, медникарница, хлебарница, ресторант, кафенета и дори малък хотел. 

А името "Генгер" идвало от рядко храстовидно растение, което единствено растяло край айтос.

В момента кошничарят и медникарят отсъствали, но имала ключ и ни предложи да ги разгледаме.

Кошничарницата е веднага след грънчарницата. Личи си, че се работи в нея, но нямаше готови изделия ... Разбираме, че кошничарят се готвел за участие в някакво изложение.

Медникарницата е точно срещу грънчарницата. 

Вътре е истинска работилница - вижда се оксижен, парчета мед, наковалня, тезгяхи и какви ли не инструменти... както и готови изделия.

Майсторските свидетелства показват несъмнено, че медникарът Евгени Русев е потомствен медникар -  очевидно майстор Гено Дочев е дядо му и чието име вероятно носи.

Много ме впечатлява една голяма медна картина с портрети и красиво оцветена и на тезгяха друга в процес на изготвяне.

Много ми харесаха, но не си позволих да ги снимам - и двете издаваха голям майсторлък.

За сметка понаснимах някои нещица и ще ги пусна.

На тази снимка е стара медна съдина за греяна ракия, но за съжаление не й запомних името.

Чашите са разкошни. Имаше и невероятен сервиз за кафе - вижда се на първата снимка.

Много харесвам медни съдове - имам си цяла колекция включително котлонче с джезве за турско кафе, кафени сервизи, както и доста съдини за готвене.

Направо със зар се излезнах от медникарницата.

Вероятно при следващо пътуване ще си поръчам нещо.

Спираме за кратко пред красивата и поизоставена чешма с година 1986 год.; вземаме си по едно кафе за из път ...

Тръгваме си от това красиво и много нашенско място с едно закачливо магнитче, ръчна изработка и с току що положен надпис "Айтос" на него от Невена Орлова, на която благодарим за гостоприемното въвеждане в чаровния свят на местните занаяти.

Ако имате път, не пропущайте да разгледате това живописно място край Славеевата река и невероятната екопътека. Ако не - паркът, който започва от етнографския комплекс, също е живописен и някак си успокояващ. А ако отделите още малко време, можете да посетите и зоологическата градина в парка, която си е направо изненада за малък град.

Печено свинско на късчета (като пица)

Бях се настроил да правя шишчета на тиган по "селски" предвид наличието на свински врат, малко свински бузи, и малко от плешката. 

Месото, общо около 1 кг, биде нарязано на малки кубчета 2Х2 см и сложено да се "маринова" по любимия начин - в ледено студена вода, за около 2 часа. След това оцедено, подсушено и отново за 5-6 часа в смес от  1 с.л. горчица, 2 с.л. соев сос, 2 с.л. бърбън, по 1 ч.л. черен и червен пипер, 1/4 ч.л. кимион, 1/2 ч.л. смлян кориандър и 1 ч.л. арабска подправка - "седем подправки".

За покупката на тези "седем подправки" от арабски магазин в София мога да разкажа цяла история, но определено не е за кулинарен блог по обясними причини.

Само ще споделя, че изживях цял вътрешен потрес в София като видях в какво са се превърнали любимата от студентството "Цар Симеон" и живописните улички около нея.

Поради силния аромат на тези "седем подправки" щях да кръстя публикацията "свинско по арабски", но все е твърде неуместно ...

Месото се беше мариновало, бакърената тавичка извадена, намаслена и загрята на котлона, когато се оказа, че липсва най-важното за шишчетата по селски - липсва лука - само 2-3 главички като шикалки... Дори и сушения лук изчезнал някъде, а за чесъните във всички видове - пълна липса.

Пълен провал за идеята, а отскачането до пазарЯ ми се видя непосилно...

Е, тогава ще се изимпровизира с наличните продукти - по 2-3 стръка пресен лук и чесън, 2-3 хилави зелени чушки и доста домати и други неща ...

В загрятата тавичка се запържва нарязания лук, зеления лук и чесън, добавя се месото и чушките и се пържи около 10-а минути.

Налива му се малко около 3/4 ч.ч. вино (бяло в случая), но може бира, червено или просто водичка и се оставя да къкри докато течността се поизпари. Не повече от 15-а мин.

Отгоре му се нареждат резенчета домати на кръгчета - за препоръчване е обелени (домързя ме и го отчетох като грешка), както и резенчета кашкавал.

Пропуснах - след виното се пущат по няколко зрънца черен пипер и хвойна.

Хвойната дава невероятен аромат ...

Така подготвената тавичка заминава във фурната на 220С - максимум за 30-а минути.

Като се зачерви добре отгоре е готово.

На аромата трудно може да се устои.

Дзверска вкуснотия.

Наздраве!

Лесно тесто без месене

Не съм предполагал, че ще направя публикация за направата на тесто. От дълги години меся тесто за питки, хлябове, козунаци и все ми се струва, че е нещо елементарно, а то се оказа, че не е съвсем. За някои хора тестото е направо плашещо и затова няма говоря за тесто изобщо, а за едно такова, което и дори най-неумелият може да направи и да постигне невероятен резултат.

В публикацията за селски хляб в тенджера споменах, че ползвам едно изключително мързеливо и лесно тесто и сега ще го споделя. То не е откритие и няма как да е, но все на някого ще му влезе в полза - знам, че поне Чедото ще го ползва и това е достатъчно.

Необходими са: 500 грама брашно тип 500, 1 ч.л. сол, 1 с.л. захар и 1 пакетче суха мая (от 7 гр.), около 300 мл течност (поравно вода и прясно мляко) леко затоплена - около 40С и 2-3 с.л. олио.

"Омесването" на тестото е от лесно по лесно:

В емайлирана  или стъклена купа се пресяват заедно брашното, солта, захарта и маята. Смесват се с две три разбърквания с дървена бъркалка (шпатула), като в средата се прави нещо като кладенче и в него се изсипва наведнъж цялото количество с вода и мазнината. 

Разбърква се с бъркалката колкото брашното да поеме течността, не отнема и минутка даже,- да се получи гъста и лепкава маса. 

С намазнени ръце се оформя тестото на топка и слага в найлонов плик.  Важното е пликът да е голям и да не е завързан.

Пликът с тестото заминава в хладилника за една нощ. Може да се забърка за 4-5 минути сутринта и вечерта е готово. Въпрос на преценка.

С това тесто може да се правят питка, малки питки, дори мекици, а за пици е направо превъзходно. Еластично е, може да се премеси наново, но не е необходимо. Достатъчно е да се оформи и да се сложи в съда за печене.

Забелязал съм, че не е необходимо да втасва отново преди печене - достатъчно оформеното изделие да се сложи не в предварително загрята фурна, а на 150 С и постепенно да се вдига температурата на печене до 200 С.

За пържене - вади се от хладилника, оформя се на мекици примерно и веднага се пържи. 

За печене на хляб - оформят се багетки или за цял хляб може просто да се нагъне и във формата за хляб....
П.П. издържа в хладилника до 7 дни без проблеми, макар че толкова не се е застоявало - свършва бързо.

С това тесто съм правил селския хляб в тенджера.

 Подобна на него е и универсалното ми тесто.- също много лесно за изпълнение.

Пълнен свински джолан на фурна

 

 Свинският джолан, приготвен по този начин става върховно крехък и Дзверски вкусен.

 По-добре да започна направо с описанието, че иначе няма да мога да направя публикацията.

 За 4 порции са необходими:

 Един голям заден джолан с кожа - хубавите са около 1,3 кг и като се извади костта остава около 0,9 - 1 кг

 за овкусяване - сол, черен и червен пипер и поне 50 мл бърбън (може и водка)

 за плънката: кашкавал, нарязан на кубчета; моцарела; кисели краставички, маслини без костилки; една филия хляб (без кората); риган. Нарочно не давам количества, тъй като общо за плънката не отива много

 Изпълнението никак не е трудно, но на пръв поглед изглежда, че отнема доста време, което не е така:

С остър нож се изважда костта на джолана като се запазва цялостта му. На две три места му се правят разрези и отвътре се овкусява с черния и червения пипер, смесени с бърбъна. Прехвърля се в плик за печене и остатъка от марината се сипва вътре. Нека така престои един ден в хладилника.

На следващия ден в купа се смесват хляба натрошен на трохи и останалите продукти, нарязани на ситно. Поръсват се с ригана.

Могат да се добавят и гъби от консерва и всякакви други неща - въпрос на желание и въображение.

С така получената смес се пълни кухината на костта и останалите прорези, които са направени в джолана.

Овързва се яко с конец - да се получи стегнат пакет.

Полученият "пакет" се слага в плик за печене и му се сипват 1-2 с.л. течност (вода, бяло вино или друг алкохол). Кокалът и той може да отиде за печене, а може да се отдели за варене за бульон.

Пече се в силно загрята фурна - първоначално на 250С за около 30-40 мин и след това на 200С за около час и половина.

В края на печенето пликът може да се цепне, за да получи загар и се пече още 10-15 мин. Това е моментът, когато с четка може да се намаже кожата с малко мед смесен с червен пипер.

Опеченото парче се вади, оставя се да си "почине" 10-а минути и след махане на конеца се нарязва на резени.

От течността на печенето се прави сос с малко нишесте и бучка масло.

Готов е за сервиране - нарязан, със сос. 

Гарнитура- направо не е необходима, но си върви с картофено пюре.

Дзверска вкуснотия.

Наздраве!

Картофена наденица (SALAME DI PATATA)

 На тази уникална картофена наденица попаднах съвсем случайно.

 Доста пъти в последно време съм споменавал, че упорито експериментирам с разни колбаси. 

 След като правих моите мини-пуски, ми хрумна да пусна в Чичко Гугле за търсене изображението им. С учудване попаднах на едни "попови манерки" в италиански сайт с куп изображения на други колбаси.

 Много ме заинтригува т.нар. Salame di patata, демек картофена наденица. 

 Преди години бях намерил подобна - литовски ведарай, който се опитах да направя, но нещо не ми се получи.

 Този път се заинатих, изчетох доста и реших да я направя.

 Първо за наденицата, а после накрая ще разкажа какво изчетох за този италиански деликатес.

 Необходими са: равни количества зимни картофи и свински гърди. В различните рецепти има различни варианти - 30 % картофи, 30 % свинско без мазнини и останалото сланина.

 За експеримента:

 500 грама картофи, които се сваряват много добре в леко подсолена вода

 500 грама свинско от гърдите, смляно на два пъти през машинката на ситна решетка

  Подправките за кг са:

  сол на вкус (около 15 грама), по 1/2 ч.л. смляно индийско орехче и канела; 1 ч.л. черен пипер - прясно натрошен на ситно в хаванчето; 3-4 карамфилчета, счукани като черния пипер и 20 грама масло.

 Изпълнението никак не е трудно:

 Сварените картофи се обелват още топли и се намачкват с онази джаджа за пресоване или пък се пресоват през преса за картофи.

 Докато изстиват, се смилат на два пъти през ситната решетка на месомелачката свинските гърди.

Пресованите картофи и каймата се смесват, слагат се всички подправки и добре се омесва до получаване на почти еднородна маса.

 Вижда се как почти е станала еднородна сместа. В този вид се оставя да си почине за час два на хладно, а в това време се накисват свински черва в марна вода (демек с температурата на тялото).

 Червата се пълнят с фунийка като се гледа да е по рехаво - не трябва да е плътно напълнена сместа в тях.

 Сетне се привързват с кухненски конец през 10-а см. Слагат се върху една дъска с кухненска хартия и се оставят да си "починат" часа. Може и да се провесят на терасата...

 След това са готови за "готвене": вариантите са печене във фурната или пържене. Заложих на втория.

 Пържат се до зачервяване в малко мазнина на не много силен котлон - т.е. на 1/2 от мощността му. Преди да се сложат в тигана, е хубаво тук таме да се понадупчат с вилица, остър нож. Иначе има риск да се пръснат, защото при пърженето се раздуват доста (та затова и при пълненето трябва да са по-рехави).

   Желателно е да се оставят да поизстинат и тогава да се сервират. Вървят си със салата с кисело зеле.

 Другият вариант на поднасяне е като се намазва като пастет върху препечена филийка.

 В интерес на истината, най-вкусни са на другия ден - когато добре изстинат- режат се добре и са много по-приятни.

 Изобщо не съжалявам, че се пробвах.

 П.П. В подправките добавих и 1 ч.л. чили (лютив червен пипер на люспи), който им придаде по-пикантен вкус и ми хареса повече.

 Сега и за самия колбас, на когото му е интересно:

Наденицата от картофи или salampatata е консервирано месо призната като италиански традиционен аграрен продукт (PAT).

Произвежда се в Пиемонт , особено в Канавезе и в някои райони на Биелезе.

По време на Втората световна война, селяните на Канавезе и Торино и разселените хора в тази област, за да избягат от бомбардировките, започнали да добавят варени картофи с месо, за да се справят с недостига на суровина за производството на колбаси.

Подправките са традиционни, както съм ги посочил и се прави основно от октомври до април.

Яде се основно печена или пържена, върху препечен хляб или като добавка на омлети.

Трайността й се определя за около една седмица, съхранявана в хладилник.

БАНИЦА с патладжан

Тези дни в къщи има предостатъчно патладжани и то все домашно производство. Правя най-различни неща с тях, но ми хрумна и да пробвам баница.
Няма претенции за оригиналност, ще изложа моята си рецепта, а сетне накрая ще направя и кратък коментар.

Продукти:
1 пакет фини кори и олио за намазване на корите;
5-6 скилидки чесън; 1 голяма глава лук - нарязани на ситно; 1 с.л.ориз; 4 средни патладжана - обелени и нарязани на кубчета; 2 средно домата - обелени и нарязани на ситно; 1/2 ч.л. кимион; по 1 ч.л. черен и червен пипер и сух риган; 1 ч.л. сол (на вкус) и 3-4 с.л. зехтин
300 гр. натрошено сирене;
и още 2 яйца, 150 мл прясно мляко и 100 мл газирана вода, и 50-70 гр настърган кашкавал.
Приготвяне:
в зехтина се запържват последователно чесъна, лука, ориза, червения пипер, патладжаните и накрая се добавят доматите и малко след това останалите подправки. Задушавах ги докато изври течността.
Зеленчуковата смес се оставя да изстине добре и към нея се добавят 2/3 от натрошеното сирене.
Тава с d-30 sm се намазнява и се нареждат пет реда кори (които също се намазняват). Върху корите се слага половината плънка и оставената 1/3 от натрошеното сирене.

Нареждат се пак пет реда кори и се слага останалата плънка и пак корите.
Нарязва се на квадрати и се слага да се пече в предварително загрята фурна на 180 С.
В това време се приготвя заливката - разбиват се яйцата, млякото, газираната вода и се разбъркват с настъргания кашкавал
След около 25 мин тавата се вади, баницата се залива с готовата смес и се допича до готовност. В последните няколко минути се наложи да я покрия с фолио (но то зависи от фурната).
Вади се и се покрива с кърпа.
Като изстине добре, се нарязва и се сервира.


Забележки:
Оказа се, че е по-вкусна студена.
При приготвяне на зеленчуковата смес се отделя доста течност, колкото и да я вариш. Затова зеленчуците ги поставих в цедка, а отцеденото добавих в заливката.
Идеята за печене нарязана и заливката с добавка на кашкавал я "откраднах" от Пепи - от нейната баница с патладжан с кайма.
Нейният вариант ми хареса, но лично аз асоциирам баницата задължително със сирене.
Пък и комбинацията патладжан със сирене си я бива.

Пица със "специално" тесто

 За пицата няма какво толкова да се пише, но тази определено е различна. 

 Оказа се, че в къщи има само половин пакет брашно, направихме ревизия и горе долу като установихме какво липсва и със списъчето в ръка до най-близкия квартален магазин.

 Работен ден, по улицата до магазина джан джун няма, само един два автомобила минаха. Вратата на магазина широко отворена и запената с туба вода - отдалече да се види, че работи.  Я - единствен клиент, продавачката с маска. Гледа ме като извънземно - за последния един час съм бил единствен клиент. На щанда за хляб няма никой - щели по някое време да донесат. Млека и сирене колкото искаш, сутринта дошла колата. С брашното ударих на камък - два пакета и то италианско оригинално за пица, на цена 2,80 лв пакета. Е купих ги, няма да се шматкам из града заради едно брашно.

 Изчетох старателно рецептата за пица на етикета, па и реших да направя за вечеря една пица.

Та така:

извадих чугунения сач, намокрих парче хартия за печене и като си отбелязах кръга на сача, него турнах във фурната и се захванах с тестото.

И идеята ми за пица по италиански отиде на кино още с първите 5 с.л. брашно. Към тях добавих и толкова фини овесени ядки, 1 ч.л. сол и 1/2 ч.л. захар, както и 1 ч.л. суха мая, както 2 с.л. олио.

Добавих и 1 ч.ч. леко затоплена вода и поизчаках малко овесените ядки да набъбнат и тогава омесих тестото. Наложи се да добавя още една идея вода, за да стане, защото иначе стоеше малко суховато.

Тестото се оставя за малко да си отдъхне и сетне се разстила върху хартията за печене по очертания кръг като в средата се оставя малко по-дебеличко, а в краищата по-тънко.

Фурната със сача се включва да загрява на 250С и в това време тестото се гарнира по желание.

В случая нарязан на тънки резенчета домат, колбас и накъсани ивички кашкавал и обилно се поръсва с готовата ми подправка за пица (за нея ще пиша друг път).
Сачът внимателно се вади с ръкавици от фурната, пицата се прехвърля върху него и пак фурната.
Пече се на 250С максимално 6-8 минути. засякох времето - точно 8 минути и дари малко я "поизтървах".
Стана невероятно вкусна. 
Кората се беше опекла отдолу и станала хрупкава.
Едно парченце изостана за тази сутрин. Беше си все така хрупкава и мека за хапване.
Вече няколко пъти правя подобно тесто - комбинация между брашно и овесени ядки и мога да кажа, че съотношението до 60:40 % е най-сполучливо и поравно да е пак става много добре.
Струва си да се пробва.
А и ето снимки на италианското брашно за пици:

И от другата страна с рецептата за тесто за пици:

Ами толкова за тази пица с интересно и различно тесто.